За нашия раздел „Разкажи ни твоята история“, днес имаме историята, която Маркос Сена ни изпраща от Уругвай.
Маркос е първият баща на момче на име Алехо и ни казва три незаличими момента от живота му Той е живял с раждането на малкия си.
Оставям ви с историята:
"Майко, остана малко сила!" "Баща, виж! Можеш ли да видиш космите му?" Гласът на нашия гинеколог продължаваше да ни окуражава. Именно там видях как изглежда, едва срамежливо, във влагалището на майка си, малката си глава, с мокрите си косми, с непоколебимото желание да се роди на 21 април, а не преди, не по-късно. Обърнах поглед към съпругата си, за да я насърча, да й кажа, че вече го виждам, не както когато си го представяхме, онзи ден, който ни даде положителния тест за бременност, нито как го чувстваме, когато този музикален плюшен ме накара да дам първия си удар в корема на мама
Не, разбира се, не, това беше самият той, оставяйки след себе си чисто и уютно местообитание, за да ни даде в този момент радостта да бъдем родители. Преди да успея да погледна отново да видя малката му глава, този тътен, този негов плач, ни разтърси приятно. „Майко, това е твоят син“ - каза гинекологът Симена - Времето спря и в този момент го видях, достатъчно интензивен, за да може очите ми да го изгорят на ретините ми и бързо, пред тях, уязвим от толкова много радост , ще се удавят в сълзи. С трудност успях да откъсна сълзите от очите си с ръце, да мога да видя още един славен момент, мига, в който Алехо чува гласа на майка си и му дава първата си усмивка, мимолетна, красива, съучастничка, знаейки, че е защитен. Тогава беше ред на нашия неонатолог, който набързо направи своите тестове и първо внимание. Докато гинекологът помагаше на майката, а неонатологът свършваше домашната си работа, беше ред на бащата, който го носеше на ръце и едва можеше да го повика по име. "Продължавайте, говорете с него", каза жена ми. Но беше прекалено много да питам. Чувствата на татко изплуваха, но му липсваха думи. Беше прекалено много радост заедно за един човек, месеци чакане, часове говорене с онова нежно коремче, каквото беше първородното ни одеяло. Едва когато той отвори очи, за да ме погледне, можех да говоря с него. Непрекъснато ме гледаше, докато говорех с него и можех да възприема майката, докато ме гледаше. Обърнах погледа си към нея и я видях в очите, животът отново ми даде още един незаличим момент, третият, който направи сърцето ми по-голямо и паметта ми, отсега нататък, голямо и несметно съкровище. Голяма целувка за всички, от Монтевидео, Уругвай, Маркос, Барбара и Алехо им пожелават.
